пътят към безумието, мечтата и подвигът
На днешния ден, преди 31 години, Рила взе при себе си поредните двама алпинисти. Алпинисти, които са се борили с най-суровите условия в света, останават завинаги в подножието на един български връх.
На 13 април 1988 година, в подножието на връх Камилата в Рила загиват Людмил Янков и Стоян Наков. Да, същият този Людмил Янков, който 4 години по-рано не знае какво значи предел на човешките възможности в желанието си да спаси приятеля си, Христо Проданов, по време на първата българска експедиция до Еверест.
Годината е 1984, когато първият българин, стъпил на Еверест е застигнат от беда. Беда, в която не е сам.
Разбирайки, че колегата му се нуждае от помощ, Людмил хваща радиостанцията, казва
„Ице, ти си голям мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора!“
и тръгва на спасителен поход.
Вероятно определението “поход” звучи доста меко казано, защото денивилацията, която изкачва с невероятна скорост е 1330 метра, при -40 градуса, в рамките на ден и една безсънна нощ, по най-трудния маршрут, известен като Жестокия път.
Героизмът, който показва Людмата, няма равен в цялата история на изкачванията на върха. Дали подвигът му е героичен или безумен, може да се спори много, но едно е сигурно – той е невиждан и ненадминат.
Людмил успява да се пребори с условията в планината и падащата нощ, достига до приятеля си, но твърде късно. Дали от последния дъх на Христо го делят минути или часове, няма да разберем. Знаем само, че огромната планина пощадява човека, чийто действия са равносилни на самоубийство, като целта му вече не е върха, а желанието да спаси приятел. Пощадява го, за да се завърне в една по-малка, но родна планина. Този път завинаги.
„Дълго летях…Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх…Болеше ме само…Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми…Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време…Стремглаво летеше срещу мене Снегът.“
Тези думи Людмил пише ден, преди българската планина да го прибере завинаги при себе си. Слова, които описват собствената му смърт, ден по късно. Сякаш е знаел…
Поклон пред човекът, който показа нова дефиниция на думата “приятелство.”
