Врачански балкан

където приказките за Али Баба оживяват

Лятото дойде (малко късно този път, но какво пък – ще наваксваме) и отново стягаме кубинки, щеки и раници и тръгваме да кръстосваме горите.

Този път дестинацията е нова за нас, което я прави още по-интересна: Врачанският балкан.

Оставяме колите на стартово-изходната ни точка, а именно краят на село Згориград, недалеч от Враца. Все пак е Врачански балкан, нали, няма как да не минем през Враца. Раниците са по гърбовете, а нашата първа отправна точка е водопад Боров камък, или около 2 часа път по чудна пътечка.

водопад Боров камък

По пътечката има множество местенца с водопади, пейки и места за огън, та човек съвсем лесно може да си остане там, наслаждавайки се на природата и звука от рекичката долу.

към водопад Боров камък

Повярвайте ми, трудно е да не посегнеш към раницата, пълна с месца, джин с тоник и други глезотийки, но проявяваме сила на духа, хапваме само по един банан и продължаваме. Спрем ли – тръгване няма, идилията е уникална.

Въпреки, че денивилацията си е доста сериозна – около 700 метра до водопада, не я усещаме, като гледките се сменят на всеки 10 метра и са доста впечатляващи. От райското спокойствие пред малките водопади преминаваме в изкачване на стръмни, почти отвесни стълби, които пълзят нагоре по скалите и преминават в чудни площадки, захванати за отвесните скали на височина 20-ина, че и повече метра. Идеални места за снимане.

И така, разходката ни започва да променя характера си от идилично-лежерен в приключенски, точно в стила на някой филм. Следват все повече стълби, все по-високи площадки, все по трудни за изкачване скали, докато пред погледа ти, отведнъж, не се покаже самият водопад Боров камък.

Гледаме нагоре и… абе висок си е. Според данни от интернет – 63 метра пад на земята, целогодишен, така че си е един от високите водопади в България. А за да усетим мащабите му – защо пък да не вземем да минем точно зад водната завеса.

Предупредих ви, че ще бъде като в приказките за Али Баба и четиридесетте разбойници. Всъщност, май май така спечелих и групичката туристи с нас и макар и да не бяхме четиридесет, а само 6 разбойника, беше доста впечатляващо да минем зад водопада. И малко мокро…

Но пък денят е горещ, та се разхладихме. Кратка почивка, за да погледаме падащата вода и продължаваме нагоре. Следващата ни цел е върхът на скалата, най-висока точка на водопада и приятната полянка с рекичка, където ще починем малко повечко време. Снимаме какво сме преминали и тръгваме…

А скалата наистина е височка. Доста стълби и парапети и доста места, от които откриващата се гледка е внушителна. Половин час по-късно сме на ръба, точно над падащата вода. На хората със страх от височини ще им е трудно да погледнат надолу. В далечината се вижда с. Згориград.

Почивахме си малко, но ни чака още час път с бърза крачка. Бърза, не защото ни притиска времето, а защото сме си обещали за награда цър-пър и джин с тоник пред х. Пършевица, където е финалната точка за съботния ден.

Ден втори – днес е ден за покоряване на върхове. Оставяме раниците в хижата и се отправяме към най-високата точка на Врачанския балкан, а именно връх Бегличка могила със своите 1481,4 метра.

Върхът не е висок, а пътят до него е полегат, с полянки, меки като килимче, но гледката е наистина впечатляваща. Зелените полянки малко напомнят на десктопа на една операционна система…

И гледайки огромната зелена шир, която се простира докъдето ти стига поглед, се замисляме колко глупаво звучат изрази като този „ще покоряваме върха“.  Като погледнеш колко си мъничък на фона на планината някак си не се чувстваш като „покорител“.

А говорейки за това, колко си малък сред планината… да хвърлим и един поглед на Кобилкините стени

Кобилкините стени са скален феномен на югозападните склонове на върховете Бегличка могила и Пършевица. Представляват поредица от няколко скални венци с различна височина, ориентирани към Искърския пролом.

Почти отвесни, с различна височина, като някои са над 50 метра, откриват прекрасна гледка и дори будят леко страхопочитание. Пак си помислете кой кого покорява в планината…

Едночасова почивка! И не защото сме изморени, едва ли повече от 30 минути е ходенето от връх Бегличка могила до скалите, но трябваше да се насладим на гледката, да снимаме (ама много), да развеем българският флаг… Представа за времето се губи.

Поглеждаме назад, последен кадър, защото останалите стотина са ни малко, и отново тръгваме до х. Пършевица.

А оттам – надолу, по обратният път, като сега вече слизаме по стръмни пътечки, дървени стълбички и, да, минаваме отново под водопада.

Този път водата ни намокри малко повече, но то защото хората са казали „мокрият от дъжд не се бои“

Разбира се, понеже сме мокри, заваля…. Не за пръв път това лято 🙂

 

Моля, оценете поста 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *