До Райското пръскало и връх Ботев

когато дори ураган не може да ни спре!

На фона на леките еднодневни маршрути, които често публикувам тук, сега ще разкажа за малко по-трудния двудневен маршрут, по който поехме, както и предизвикателствата ни по пътя.

От доста време планувахме да се докоснем до връх Ботев и седмица по-рано организацията беше направена – хората разпределени по колите, батериите на фотоапарата – заредени, места в хижа Рай – резервирани. И тъй като това е доста желана дестинация – ако ходите през лятото е добре да резервирате местенце за преспиване по-рано… или поне да си вземете палатка.

Е, дочакваме събота, будилникът звъни и половин час по-късно вече летим по магистралата, като посоката е местност Паниците, на 4 километра над Калофер. За съжаление нямаме време да посетим Калофер, защото бързаме час по-скоро да хванем Балкана. След час-два вече сме там, а емоциите започват именно от тук. Оставяме колите на сянка, нарамваме раниците и крачим бодро по маркирана пътека. Посоката, естествено, е хижа Рай.

Добре е да знаете, че пътят към хижата не е никак къс. Въпреки добрата маркировка и почти нулевата възможност да се загубите, разходката ще ви отнеме около 5 часа при хора с нормална планинска подготовка.

С малко спиране за снимки и едно прилично хапване, успяхме да минем маршрута за малко под 4 часа. Горещо ви съветвам да тръгнете по-рано, за да имате време да забавите крачка и да се насладите на гледките, които ще се разкриват пред очите ви. Природата се мени непрекъснато – от възвишения до гъсти гори, пътеката лъкатуши през поточета, дървени мостове, широколистна гора с доста големи дървета, полянки… Тук човек със сигурност забравя за проблемите от ежедневието си!

Стигаме до нашата първа цел за деня – хижата е пред нас и можем да хвърлим раниците, да вземем само най-необходимото и да ходим да докоснем водопада.  Вече усещаме капките на Райското пръскало и говоря съвсем буквално – дори да ви изглежда малко далече, когато има вятър пръските му стигат чак до хижата.

Е, да, според табелките разходката от хижата до пръскалото трябва да трае около половин час, но на нас престоят ни там ни отне поне 3-4 часа. Човек не може да се насити на емоциите, гледките и чистотата на това място.

Кадрите, които искаш да направиш, бързо прерастват от десетки на стотици, и така, без да се усетиш, денят си минава и слънцето започва да залязва. Добре е да си направите необходимото презареждане с нови сили, въпреки че е трудно да заспиш след такава емоция.

Вечерта преминава край огъня, сладки приказки и няколко часа сън.

На следващата сутрин доста рано бяхме събудени от нещо необичайно, поне от разходката ни до сега. Вятърът духаше силно и всеки един процеп на хижата свистеше силно. Поглеждаме през малкото прозорче за да видим какво е времето и на фона на изгряващото слънце ставаме свидетели на търкалящи се палатки и хора, които ги гонят, дрехи летят из ливадите, а дърветата се огъват до земята. Вятърът беше сериозен, на моменти дори плашещ. Налагаше се да се прегрупираме и по-малко подготвените от нас просто си хванаха пътя обратно към Паниците. Всъщност така направиха и по-голямата част от гостите на препълнената хижа.

А изключвайки вятъра, времето беше прекрасно – небето чисто синьо, въздухът – хладен и освежаващ. Единият ураган ли ще ни спре? Бързо опаковаме раниците и поемаме по Тарзановата пътека към нашата окончателна цел – първенецът на Стара планина.

Тарзановата пътека всъщност е една доста стръмна и тясна пътечка, която минава зиг-загообразно между скалите и е най-добрият източник на гледки, кадри и спиращи дъха моменти. Предупреждаваме ви – бъдете изключително внимателни. А що се отнася до силния вятър – точно той изпитваше силите и мотивацията ни до краен предел. Поривите бяха толкова силни, че човек лесно губи равновесие и се налага да приклекнеш, за да не полетиш надолу. И така изчакваш, докато отмине и поредният порив, защото ходенето срещу него е немислимо. А времето, което ни отне да достигнем до върха, от 2.30 часа (по табела) стана 5 часа.

Е, ако не друго, то ураганните пориви направиха нашето предизвикателство още по-незабравимо, променяйки гледките непрекъснато – от облаци, които буквално минаваха през нас, през мъгла до ярко синьо небе. И всичко това се променяше за минути.

На върха сме, а гледката се сравнява с кадрите от швейцарските Алпи, които сме виждали. Цяла България е на длан, а човек спокойно може да гледа и Дунавската равнина, и Тракийската низина. Чувството беше велико. За пореден път целта оправда потта и влаченето. Вече сме сигурни, че това няма да е единственият път, когато сме тук.

Набързо изпиваме по 3-4 чая в метеорологичната станнция (не преувеличавам бройката – чаят там ни се стори животоспасяващ, с риск да прозвуча като продавачите на царевица на плажа). И отново нямаме много време за губене, тъй като пак ще се състезаваме с времето. Двама спасители от ПСС ни посъветваха да не се връщаме по същия път, тъй като вятъра се засилва и не пускали вече никого. Променяме плана.

И обратният път е: връх Ботев – заслон Маринка – заслон Михайлов – бивш заслон Бункера – кошарите – Паниците. Да, доста дълго (20-ина километра), но лек маршрут, подходящ дори за джипове. Отново добре маркиран, а около теб се излежават стада от крави, коне и агънца.  Не пропускаме да се обърнем и периодично поглеждаме връх Ботев, който изглежда толкова близо, че се чудим как не сме го стигнали за 20-ина минутки… но не се отчайвайте, той само такова впечатление си създава.

Е, нека се порадваме на гледката още малко. Поне за снимките съвсем не създаваме впечатление, че сме изморени, нали?

А аз вече правя план за следващото изкачване на Ботев! Има ли желаещи?