Да изпратим деня от Копитото
Навън температурите едва преминават бариерата от -10 градуса, дори през деня, а всичко е обсипано с пухкав бял снежец. Дори мръсният град изглежда красив, а какво да кажем за планината. Сега му е времето за един планински пейзаж.
Но, както знаете, за да сте добър фотограф, е добре да опитате нещо различно. Не че невероятната белота на природата в момента не е красива, но със скромната ми групичка решихме да снимаме оранжево-лилаво-червените оттенъци на залязващото слънце, които прекрасно контрастираха на снежната пухкава гора.
Филтри не ни бяха нужни, природата ни дари с прекрасен залез, а отиващото си слънце се открояваше по един хипнотизиращ начин.
Е, нека споменем няколко думи и за подготовката на колата. Както се досещате, пътните условия бяха – изчистен до асфалт път (до Бояна), който премина в опесъчен снежен път (до Тихия кът) и накрая – отъпкан сняг. След разклона за Копитото снегът, освен отъпкан, беше и приятно ошлайфан, като на ски писта.
Ето защо в багажника на колата намериха своето място и чифт вериги, метални, които по-късно влезнаха в употреба, точно на това място:
Целият проблем беше именно в спирането и тръгването от място, след като сме се нащракали.
А сега няколко думи и за самите снимки. Първото и най-важно – температурата горе гонеше -30 и пръстите измръзват. Ако можете – снимайте с ръкавици. Ако не можете – движете пръстите. Абе – движете се. Около нас имаше коли, които бутахме, така че не успяхме да замръзнем.
Както по-горе споменахме, градиентни филтри не ни бяха нужни, залезът си имаше своя цвят. Хващайки златния час, всичко бе обляно в мека приятна светлина, която дори напомняше за топлина. Около половин час…
След това на “помощ” идва следващият момент, познат на фотографите като “синият час”. Вече не само на живо, но и от самата снимка преобладават студените полутонове и всичко изглежда още по-замръзнало. Ефектното в случая бе, че слънцето още не бе залязло напълно, небето изглеждаше огнено, а планината – премръзнала. Времето на контрастите. Въпреки, че ръцете ми трепереха, се опитвах да композирам кадрите си, разделяйки ги на компоненти и спазвайки разни сечения.
Време е да си тръгваме, защото минусите на термометъра си казват своето. Вече всякакви шапки, шалове и дебели дрехи не помагаха. Следващият път – отново.
