и малко исторически факти около неговата смърт
Вече 143 години Дякон Левски служи за пример на тези, които не са скъсали връзка с родината си и носят в душата си родолюбие и патриотизъм. Един велик българин превръща своята смърт в безсмъртие и прави името си символ на жертвоготовността и предаността към родината.
Безспорно всяка нация има нужда от своя герой, който обединява хората в едно единно братство с идеали, пред които дори смъртта не значи нищо. За съжаление в мрежата и главно Facebook се изписаха хиляди глупости за това, че само три заптиета са били изпратени да отведат Апостола към лобното му място и не се е намерил човек, който да се опита да ги спре. Е, щом се намират поддръжници на идеята за османското съжителство, защо да не се намерят и такива, които ще повярват сляпо и на поредната измишльотина. Аз, обаче, ще споделя малко исторически факти относно опитите на българският народ да спаси героя си, за да можем да да кажем пред неговата памет, че това, което е извършил Левски не е просто един забравен подвиг.
Всъщност два от опитите за спасяване на Васил Левски дори са документирани и представляват безспорно доказателство за загрижеността на българите към своя покровител.
Единият опит е замислен от търновци, но за съжаление турските власти действат така бързо, изпращайки за София арестуваните при Къкрина Левски, Никола Цвятков и Латинеца, че е невъзможно за толкова кратко време да бъде добре организирано освобождаването на Апостола. Комитетските дейци се опитват да запалят конака, като идеята е заловените да могат да избягат в суматохата. Бързата организация си казва думата и акцията е неуспешна. След този провал търновци опитват да организират чета и да освободят Левски по пътя, но не успяват да съберат достатъчно хора които със сила да противодействат на цялата турска организация, която го пази. По непотвърдена информация, на 2 януари 1873 г., след като научава за залавянето на Левски, братът на бай Иван Арабаджията от Каратопрак – Петър, организира чета, заминава за злополучния Арабаконашки проход и пристига там само няколко часа след преминаването на конвоя с Левски през него на път за София. Другата информация е за идеята на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов, които искат да освободят Левски, като на негово място оставят приличащ на него човек.
Грандиозен като замисъл е вторият документиран опит за освобождаването на Апостола. Той е замислен от южнобългарските комитети под ръководството на Атанас Узунов. Идеята е при преместването на Васил Левски от София в Цариград да бъде нападнат конвоят. По онова време два са основните пътя до имперската столица. Единият от София до Саранбей, после с железница до Одрин и накрая Цариград. Другият е от София до някое дунавско пристанище, после с параход до Русе, от Русе до Варна с железница и от Варна по море до столицата. В София е изпратен Дончо Фесчията, за да събере информация кога и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари подготовката е завършена. Предвидено е три чети на три места да саботират линията Саранбей-Одрин и една чета линията Русе-Варна. Именно в този момент се получава печалната вест за обесването на Апостола, в София, а не в Цариград.
Не липсват и дипломатически усилия. Пред Найден Геров, заемащ поста руски вицеконсул в Пловдив, д-р Рашко Петров настоява да се окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Васил Левски, но руският генерален консул в Цариград граф Николай Павлович Игнатиев категорично му забранява да използва служебното си положение за тази цел. Тук трябва да се отбележи, че вече е имало подобен прецедент – задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик, е освободен.
Въпреки желанието и усилията на немалко дейци Васил Левски да бъде освободен краят на историята е печално известен – на 18 февруари по нов стил или 6 февруари по стар смъртната присъда чрез обесване е изпълнена в околностите на тогавашна София. Някъде около днешния паметник на Апостола в центъра на София Васил Левски поема по пътя към безсмъртието!
Добре е да споменем и малко за параноичния страх и въздесъщите усилия на турците да опазят своя пленник. Левски е бил транспортиран само през нощта, от цял конен отряд, който охранявал 3 карети без прозорци. Те непрекъснато са се разменяли, за да не се знае къде точно е плененият. Краката на конете са омотавани с парцали, за да не издават звук, а маршрутът до София е бил тайна, която знаели малцина. Всички изпитвали страхопочитание към Джингиби (в превод от турски – неуловим дух).
Днес се връщаме в реалността, където смело можем да твърдим, че пламъкът на великия революционер все още гори в душите на някои хора. Виждайки стотиците граждани, които носеха свещи и цветя на лобното му място, както и графитите и стенописите с лика на Дякона, аз вярвам, че ние все още не сме загубен народ със забравена история.
Левски е жив в нашето българско самосъзнание!
източник: www.vasil-levski.eu, и картината „А той пее ли, пее“ на художника Васил Горанов.
