мероприятие със състезателно-фотографски характер
Годината е 2020, а ние сме участници за трети пореден път в състезанието „По стъпките на Алеко с приятел„. Това е най-голямото отборно планинско състезание със социален характер в България. Състезанието е исторически базирано на първото изкачване на Черни връх, през 1889 г. от Алеко Константинов съвместно с Никола Тантилов.
А какво всъщност се е случило през далечната 1889 година? Цъкваме бутончето Fast Forward, чакаме лентата да превърти и започвам да разказвам.
ПП – лента беше онова нещо, което стоеше в касетката и слушахме музика от него, преди 20-25 години. И да, пъхахме молив в нея за да я навием, като се оплете, някои ще си спомнят 😛
На 12 юли (стар стил), в 5 сутринта, Алеко Константинов и Никола Тантилов приготвят старите руски карти и поемат на приключение. Маршрутът им започва от Борисовата градина, като минава през Германския манастир. Оттам – Железница и стръмно изкачване нагоре, към върха.
Нашето състезание също започва рано сутрин, но за да има повече място за паркиране и събиране на прилично голямата масовка от хора, стартът е от паркинга над Железница, на разклона за с. Плана. Оттам пътят е същия, както преди повече от век.
На тръгване от Железница, двамата баш-планинари са упътени от бабичка, че младежи се качват до Черни връх за има-няма 3 часа, което се оказва не особено достоверно за куражлиите, които тръгват на експедиция.
Да, но пък ние ще се похвалим, че с раници (пълни с фотографска техника, естествено), спиране за снимки и приказки с другите състезатели, стъпихме на Черни връх за мъничко над 3 часа.
Не беше лесна работа да се поберем в мислената и планувана граница от 3 часа, понеже нагоре хванахме „златния час“, есенните багри направо изгряха, небето беше изключително синьо и… снимаше се неудържимо, от всеки ъгъл и по няколко кадъра на сцена. Въобще, досадна работа, ако си нефотограф, излезнал на разходка с фотографи 🙂
Алеко и Тантилов са очаровани от гледката на върха, като погледът ти се спира в Стара планина, в Рила и гледаш цялото софийско поле като на длан.
Абе и ние сме си очаровани от тази гледка. Тя не омръзва. Тръгваме надолу, но с прибрани в раница фотоапарати и със състезателен дух. Така и така слънцето вече е високо и снимките няма да се получат достатъчно добре, та преценяваме, че сме заснели достатъчно кадри.
Докато чета и преразказвам историята за изкачването на Черни връх ми правят впечатление думите на Тинтилов: „Алеко замечта следующия празник да събере приятели, но непременно със семейства и с музика и да дойдат пак тук„. Ами, Алеко, получило ти се е 🙂 Поклон!
