епичното строителство на един монумент
Един от най-важните паметници, символ на борбата за Свобода, се издига гордо, за да напомня за непреклонния велик български дух и желанието му за свобода. Всеки, малко или много, е запознат с някои факти за боевете при Шипка, а точно преди година тук публикувахме и малко по-незнайни факти. Да де, но всички факти и емоции сякаш оставят леко на заден план едно друго историческо събитие (дори цяла епопея), а именно построяването на монумента Шипка.
Паметникът е открит на 26 август 1934-та година, лично от цар Борис III, като на откриването му присъстват над 100 000 души, както и 80 живи опълченци, взели участие в боевете. Висок е 31.5 метра и до него е поставен огромен бронзов лъв с тегло 28 тона.
За сегашните темпове на строителство и механизация това може да не звучи внушително, но представете си 30-те години на миналия век.
Идеята за изграждането на паметник на свободата датира още от 1879 година, но тази идея не е осъществена повече от 45 години. Разбира се, върхът не е стоял гол, имало е възпоминателни паметници, но далеч по-малки.
Но идва 1921-ва година и на един конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение по повод 45 години от шипченската епопея да се положат основите на един монумент в памет на загиналите борци. Първият камък е положен… но проект за него няма. Провеждат се множество конкурси, като най-накрая, през 3 февруари 1922 година е сключен договорът за построяване, по проект на Атанас Донков и Александър Андреев. За главен майстор е назначен Илия Мъглов, който започва изграждането му, но успява да завърши само костницата, тъй като поради суровите условия на върха хората му се разбягват.
Назначен е нов главен майстор – Пеньо Колев, когото хората наричат Пеньо Бомбето, който явно силно повлиян от чувство за дълг заявява, че ще успее да построи паметника, каквото и да му коства това. Строежът продължава 3 години, като работниците хвърлят робски труд, в ужасните зимни условия и тежките горещи лета.
За да добием представа как всъщност се е извършвала дейността се разравяме в стари документи, които описват труда на хората. Каменоделците оформяли камъните ръчно, с длета. По-големите и груби камъни се извозвали до върха с два бивола и специално направени метални коли. Пясъкът е каран от Мъглиж с каруци, а до върха се качва в сандъци, с неуморния труд на хора и катъри. До върха нямало дори коларски път, заради ерозията на скалите. Хора от Шипка и Мъглиж доброволно се заели с направата на нов път, който да облекчи малко работата на строителите. Само дървеният материал бил докарван с камиони, но до подножието на планината. Строежът вървял бавно и трудно.
Доста интересен факт е, че по време на строенето на паметника, специално изработената метална врата не паснала на мястото си. Пречел и огромен каменен блок от доломит, който трябвало да бъде изрязан повече от 10 сантиметра, което било невъзможно а се направи с длета. Със задачата се справил един италианец (за чието име аз не успях да намеря данни), който пробил 7 отвора и направил първият по рода си контролиран взрив, с който разцепил скалата с точност до милиметър.
Така строенето на паметника на Свободата също се превръща в една епична битка с природата и времето, в която главната движеща сила е чувството за дълг и преданост към защитниците на родината.
