Няма да забравим: Родопската Шипка

Вечна признателност към героите от 21-ви пехотен полк, 1912г.

Връх Средногорец се намира в сърцето на Родопите, непосредствено до селата Полковник Серафимово и Фатово, и носи името си в чест на 21-ви Средногорски полк. Полковник Серафимово, пък, е прекръстено от Аламидере в чест на човека, на който Родопите дължат свободата си. Вероятно става ясно, че понякога дори фотографиите не носят чувствата и заряда, който могат да носят историческите факти за героите, които са кръстосвали планините ни.

DSC_0696

Годината е 1912, а България трескаво се подготвя за войната, която ще обедини всички българи в една държава. Трите български армии са стратегически подредени, непобедимата Одринска крепост е разбита, български войски има на 30-40 километра от Константинопол, но една важна задача се пада на полковник Владимир Серафимов, а именно отвоюване на 200 километровия фронт, пресичащ труднодостъпните и все още под турска власт Родопи и прекъсване на железопътната линия от Солун – Цариград.

Доброволци не липсват, а полкът е вече в Чепеларе, където след пламенна реч от полк. Серафимов, войниците разбират за обявяването на войната и настъпват напред. Следват успешни битки и не след дълго героите навлизат в Смолян и редица по-малки селища, които повече от 30 години след Освобождението чакат своята свобода. Серафимовите войници са посрещани като освободители, със знамена, по които било избродирано „Добре дошли, освободители“, а хората от всички страни се стичали да помагат, кой с копаене на окопи и пренасяне на боеприпаси, кой с осигуряване на храна и подслон. Свободата, обаче не се откупва лесно, а пролятата кръв не е достатъчна…

DSC_0697

Докато турците готвят своя ответен удар, българското главно командване счита за по-добре да оттегли военните си части отново в посока Пловдив, вероятно за да има кой да защитава столицата при нужда. Наредено е отстъпление.

„Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!…“

Серафимов решава да не се подчини на по-висшестоящите и техните нареждания, обявен е за бунтовник и отцепник, но не отстъпва. Срещу него са четите на Явер Паша, 4 пъти по-голяма професионална армия и много по-добре въоръжена. Българите имат 3 дружини, съсредоточени край село Аламидере и една хвърчаща чета, изпратена да взриви влаковата линия Солун – Цариград, край гара Бук, чийто опит за съжаление е неуспешен.

DSC_0691

Защитниците от трите чети се събират на връх Средногор, за своята последна атака. Тук Серафимов, знаейки, че в момента е просто един бунтовник, неизпълнил команда от висшестоящ, разпуска всеки пожелал да се върне в дома си, но… напуснали бойното поле няма. Съдбата на всички е поставена на карта. Вечерта минава, студът е неумолим, а на войниците е забранено да палят огньове, заради близостта на врага. Бавно, но сигурно идва денят на кървава битка. Полковник Серафимов е на бойното поле през цялото време, повдигайки бойния дух на другарите си.

DSC_0688

Трите дружини смело защитават позицията си, а командирът им е най-желаната мишена на турските пушки. Дъждът от куршуми, изстреляни към него убиват 2 от конете му, турците се радват, гледайки как героят пада и се загубва сред кълбетата дим, но изтръпват, когато го виждат отново да лети по бойното поле. Те започват да го наричат „шейтан“, буквално преведено – „дявол“.

DSC_0680

След поредното отблъскване на врага от окупираният връх, четвъртата дружина, не успяла да взриви железопътната линия се връща, включвайки се в бойните действия. Турските войски са нападнати в тил, което създава един времеви промеждутък на безпорядък. Моментът настъпва. Полковникът дава командата:

Напред на нож! С нами Бог!

На тъпаните няколко човека, които следват войската рамо до рамо, започват маршът „Шуми Марица“, а войниците с викове „Ура!“ настъпват напред, в една отчаяна и саможертвена атака на щик. Връщане назад вече няма.

DSC_0664

В цялата военна история на Българската държава няма случай, когато български дружини нападат на нож и да бъдат отблъснати. Хората, които вече няма какво да губят, обръщат войските на Явер Паша в бяг. Героизмът и саможертвата им са сравними единствено с тези на Шипка.

DSC_0652

Сега, на това място, напоено с кръв и патриотизъм се издига параклис и костница, която става вечният дом на 81 войника, намерили смъртта си на бойното поле. Смърт, която дава живот и свобода на Родопите.

До паметника се стига лесно, като зададете село Фатово, обл. Смолян в GPS-а си (или го намерете на картата). Няма как да го пропуснете, тъй като двете оръдия са разположени на няколко метра от пътя.

И да не забравя да спомена какво се случва с полковник Серафимов след войната  – разбира се, намира своята жена в родопския край, заживява щастливо в село Аламидере и отказва повишаването му в генерал, защото по негови думи хората го познават като полковник Серафимов, а не като обикновен „паркетен командир“. През 1934 година, заедно с оцелелите от своите дружини, присъства на тържественото откриване на паметника, проектиран от Михаил Ножаров и реализиран от Неделчо Канев, с пари, изцяло събрани от дарители от Смолян и околните села.

DSC_0675

Историята ни помни редица велики събития, които ние не трябва да забравяме!

Моля, оценете поста 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *