Честит трети март, българи!
Много са моментите, които не ни позволяват да забравим, че сме българи. Българският патриотичен дух е безсмъртен, но за съжаление е доста позаспал последно време. Е, нека поне за момент го събудим, чествайки някои от най-великите ни празници и спомняйки си част от българската история.
Ще си позволя да излезна от тематиката на сайта и да споделя малко исторически факти, от които можете да настръхнете. А пък после нека ни обясняват, че сме били преселници номади, които по-късно са „съжителствали“ с османското население. Ето няколко постъпки, които са типични за един „преселнически“ народ, който си „съжителства“ с поробителя:
На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската война, която ние, българите, с основание наричаме Освободителна. Битката, в която главни действащи лица са българските опълченци, спасява войната, а оттам и цяла България.
За отбраната на Шипка е определен малоброен отряд под командването на ген.-майор Н. Г. Столетов (5 500 души), голяма част от които доброволци, без никакъв вонен опит или обучение. Първоначално в състава му влизат 36. пехотен Орловски полк, 1., 2., 3., 4. и 5. опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод и артилерия от 27 оръдия. Армията, командвана от Сюлейман паша, наброява 27 000 души и 48 оръдия (без резервите). С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.
Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово. Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.
Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877г. През изминалата нощ на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”. Битката, символ на всеобщия непоколебим дух, ражда и своите малки човешки истории, някои разказани, а други незапомнени. Малцината опълченци, останали живи, споделят такива моменти:
Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на 4. стрелкова бригада към прохода.
Друг е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.
На Орлово гнездо пък, рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.
Със сигурност отделните човешки истории се равняват на броя на опълченците там. Нито жените, които са тичали със стомни с вода до първата линия на бойните действия, въпреки непрекъснатите стрелби, нито ранените, които отказвали да бъдат хоспитализирани и отново скачали в мелето, нито доброволците, които хвърляли камъни и по-късно безжизнените тела надолу по склона, са били единичен случай. А дори не можем да си представим какво са видели пред себе си добре въоръжените атакуващи турци, при вида на дрипави мъже, тичайки срещу тях на щик, за да изпаднат в паника и да побегнат.
В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на 1. рота в 3. опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени. Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.
Към 5 часа след обед в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.
В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16. стрелкови батальон на 4. стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.
Непоколебимият български дух тлее някъде там. Честит празник!
