Или кото -19 градуса се чувстват като -31
Зимните планински преходи са много живописни. Виждаш природата по съвсем различен начин. Интересно, обаче, как ли те вижда теб природата.
Ами как да те вижда – като едно силно уязвимо същество, имащо странния навик да подценява природните закони.
Тръгваме на поход сутринта, около 8 и 30, като началната точка ни е пункт Брезите, малко над Железница. Целта е Черни връх… или докъдето стигнем, защото метеорологичната прогноза предвещаваше трудности и борба с ниски температури и вятър.
Това изобщо не личеше през първите часове на прехода ни. Слънцето тъкмо бе изгряло и се отразяваше красиво в белия, пряснонатрупан сняг. Небето контрастираше с наситения си син цвят, а аз се чудих дали имаше нужда да нося дебелата шапка и скиорските ръкавици.
Ходенето беше с бърза крачка, кадрите се редуваха доста често. Понякога се хващах, че повече време гледам през визьора на фотоапарата. Идилия. След около час ходене стигнахме и до първия заслон, който с лека ръка подминахме.
Оттук насетне пътят става по-стръмен и с доста по-голяма денивилация, а поглеждайки нагоре само леки облачета прикриваха синьото небе и сякаш предвещаваха още часове хубаво време.
Чували сте, че природата доста бързо си мени настроенията, нали? Е, зимата това е още по-силно изявено. Буквално 10 минутки по-нагоре и вече започнахме да чувстваме леденото и дихание, под формата на все по-засилващ се вятър.
На места, поради вятъра, снегът беше избръснат почти до трева, а само няколко метра настрани виждахме навявания от по 2 метра. Зимата сама скулптурираше собствени релефи, а ние се стараехме да се съобразяваме с тях.
Заради пухкавия, брашноподобен сняг, успявахме не само да усетим ветровете, но и да ги видим, с което Витоша ни показаше, че може и да се озъби на турисите и да не е никак гостоприемна, въпреки, че я познаваме доста добре.
По стъпките на Алеко … със състезателен характер
Хубавите гледки ставаха все по-малко, като половин час по-късно, обликът на планината се промени окончателно. Синьото небе вече го нямаше, а слънцето, което се отразяваше весело в новонатрупалия сняг, беше заменено от мъгла, силен вятър на пориви и нов снеговалеж.
Ако не сте виждали мини торнадо, на откритите била, където се срещаха ветровете, се “наслаждавахме” няколко пъти на този природен феномен. Дори го и снимахме. А, да, вече не се чудих ще ми трябва ли дебелата шапка, ами чино и кротко си я комбинирах с бъф и скиорските ръкавици.
Врачански балкан – където приказките за Али Баба оживяват
Вече пътят, който избирахме, беше покрай дървета и иглолистни горички, където вятърът беше малко по-слаб, а разходката ни имаше изглед на оцеляване.
Чувствах се идея по-доволен, че се съобразихме с прогнозата и подготвихме нужната за отрицателните температури екипировка. Вече знаехме, че не търсим Черни връх, а заслон Синя стрела, където да се посгреем на огъня и да изпием на завет горещия чай от термосите.
Малко по-късно, след борба с вятъра, снимки (и опити за такива), вече виждахме заветния заслон. -19-те градуса се чувстваха (според метеорологичните сайтове) като -31, така че за спиране и почивка по пътя и дума не можеше да става.
Мальовишки езера – готови ли сте за катерене?
Дори и скърцаща със зъби, показвайки леден дъх, планинската природа е уникално красива и нито за миг не съжалявахме, че предприехме този поход. Важно е, обаче, съобразяването със зимните особености и подготвянето на добра екипировка и принадлежности, защото освен красива, зимната планина може да е жестока.
