Мальовица – целият чар на Рила на едно място

…а в мъглата дебнат групички японски туристи!

Ако искате да се докоснете до величието и гостоприемността на Рила, но имате само един свободен ден – ставайте рано, палете колите и посоката е Самоков – ЦПШ „Мальовица“. Оттам пеша.

Пътят е лесен и приятен, но имайте предвид, че повечето време е мокър, заради снеготопенето. Обуйте си непромокаеми обувки.

Относно ориентирането – няма къде да се загубите. Пътеката е само една, а дори да има разклонения – те преминават в успоредни пътечки, така че и по-загубените души ще се чувстват „като у дома си“ 🙂 .

Нагоре живописните гледки се редуват една след друга – река, чешмички, лъкатушеща пътека. И тъй като маршрутът е доста популярен – хора също има доста, поне до самата хижа.

40-45 минутки по-късно вече сме в самата х. Мальовица. И за да прозвуча по-авторитетно и достолепно – за някои това е краят на маршрута, но за нас беше самото начало. Бърз (и задължителен) чай и поемаме нагоре, следвайки табелките.

Както си проличава от снимките, очертаваше се пътят да е малко мъглив, с тази разлика, че мъглата не се спусна към нас, а ние влезнахме в нея.

С всяка крачка напред все повече се доближавахме до един плътен покрив от мъгла, като чувството беше… сякаш ще докоснеш небето. Тук ще поясня, че след хижата има равен и не много труден път, през който се извива и едно поточе, но същинското катерене започва изведнъж. Дозирайте си енергията и времето и си пестете силите предвидливо. Още 10-15 метра денивилация и мъглата ни погълна.

След рязкото влизане в облаците живописните гледки свършиха и започна по-тегавото, на моменти на инат, катерене. Трудността не се определяше само от маршрута – по-подготвените от вас дори няма да се изпотят, но загубата на представа къде точно се намираш и колко остава до върха те кара да чувстваш, че не си ти този, който контролира времето… и цялостната ситуация 🙂

След недълго катерене достигнахме до Мальовишкото езеро. Бях чувал, че е много красиво, но в мъглата успяхме да видим само една скромна част от него. А дали е красиво – вие преценете от снимките. Чувството беше, че сякаш се намираш на морския бряг – просто не виждаш края на водната шир.

Ако в планината се чувстваш малък пред величието й, то в мъглата се чувстваш просто нищожен – прашинка, която изцяло зависи от настроението на природата. Почивка за сандвич, слагаме ветровките (на чист български – уиндстопърите 😛 ) и продължаваме нагоре.

Хората нагоре по пътя бяха значително по-малко. Доста спираха до хижата, други се отказваха при вида на лошото време, само тук-там се виждаха твърдоглави фотографи.

За моя огромна радост никой от компанията ми не се повлия от думите на случайните миновачи – „ами то в тази мъгла няма какво да се види, няма смисъл да продължавате нагоре“. Гледки определено имаше. Пълен напред, върхът е близо!

Последва още катерене, на моменти с доста стръмни участъци, но не е нищо страшно за хората, които обичат да са сред природата. Мъглата си стоеше все така гъста, с нож да я режеш.

По път ще се натъкнете и на доста каменни пирамиди. Някои бяха изумителни, от архитектурно-инженерна гледна точка – само вижте горната снимка.

И за да спра да ви отегчавам с безкрайно изкачване – то изведнъж свърши. Оставаше само по-малко от километър почти равен терен с… е, добре де, изумителни гледки нямаше, но надеждата умира последна.

Споменах, че хората вече бяха малко и се натъквахме само на някой самотен фотограф. ОК, имаше и още една случайна среща – сред мъглата, така сякаш от нищото, изведнъж изскочиха 20-30… да, разбира се, японски туристи с фотоапаратчета на врат. Не знам защо бяхме учудени – японските туристи са любознателни и са навсякъде. А и бяха доста комуникативни, определено ни зарадваха.

Помните ли, че по-рано споменах колко зависими сме от природата и как разчитаме на нейното настроение? Ами щом стигнахме до върха и тя ни възнагради за търпението. В рамките на 10-15 минути мъглата просто се вдигна и изчезна. Слезнахме по същия път, за да се насладим на новите гледки.

Рилският манастир се вижда от билото, преди върха, а си има и обозначен с табели маршрут до него. Няма как в главите ви да не изникне идеята за поход – х. Мальовица, вр. Мальовица – Рилски манастир… но ще го оставим за следващото лято.

О, щях да пропусна – ето го и езерото, което беше потънало в мъгла. Оказа се, че не сме били на брега на морето… А колкото по-надолу слизате, цветовете му преминават от светло сини към доста тъмно синьо-зеленикави. И гъмжи от рибки.

Рила може да е гостоприемна дори в лошо време!